after a week

Времето беше като хората – с променливо настроение. В един момент можеше да е слънчево и да гали хората, а в следващия момент се изсипваше пороен дъжд от който бягаха всички. Скайлър бе от малкото хора, които не се изненадваха на тези постоянни промени. Понякога им се радваше, защото сякаш отговаряха на настроението й. Но не и в този ден. Имаше толкова много работа да свърши, а накрая се озова затворничка на един от магазините. Касиерът ругаеше всичко и всички. Светът му беше виновен, че е загубил работата си, че е в развод и че децата му не го обичат. А какво можеше да каже тя? Животът й се превърна като филм когато уби онези хора. И макар да й липсваше да е бегач беше и доволна... Беше доволна защото бе свободна. Свободна от правилата на бегачите. Сега всичко й бе позволено.
Чипс.
Кола.
Снаксове.
Шоколад.
Сладолед.
Кошницата й започна да се пълни. Отнесена от мислите си спря да чува дразнещото мрънкане на касиера. Прегърната от мислите за миналото, настоящето и бъдещето, госпожица Фокс беше прекалено отнесена да чуе звънчето на вратата. И все пак тръпки я побиха. Усети, че нещо ще се случи. Нещо не бе наред. Шестото чувство на Спайди сякаш я удари. И макар да знаеше, че Спайдърмен е герой от комикс и силите му са пълна измислица... Сякаш това шесто чувство не беше само фантазия.

„Слагай бързо парите в чантата! Не се размотавай! Бързо!  Без никакви номера!”
Гласът. Най-накрая го чу. Гласът. Беше й толкова познат. Надникна през рафтовете и го видя. Това беше същият синеок рус дявол, който срещна преди дни? Месеци? Знаеше, че е беля, но престъпник? Само такъв човек в живота й липсваше.
Огледа се наоколо. Нямаше ножове. Трябваше да се бори с престъпника с... храна?! „Трябва да се шегуваш с мен.” Отегчението в гласа й си личеше и все пак.
Отвори фризера и взе няколко замразени телешки пържоли. Трябваше да свършат малко работа. Но това щеше да й е за урок да носи студено оръжие когато излиза. Да не си мисли, че улиците и магазините са безопасни. Епохата, в която живееха беше опасна.
- Хей! Остави човека! – гласът й бе неознаваем. Сякаш не говореше тя, а някой  друг. Решителността й я плашеше. Изправяше се с телешки пържоли срещу въоръжен мъж.
- Намери си друг магазин да обираш! – искаше й се да призове огъня и всичко да приключи бързо, но не можеше да се разкрие. Не и пред цивилни. Никой не трябваше да знае за съществуването на което и да било свръхестествено същество.

Нощното небе бе красиво,ала идваше време звездите да паднат повалени,Луната да слезе от сребърния си трон,а мракът да отстъпи мястото си на светлината,за да се роди нов ден,за да изгрее слънцето и за да могат жалките същества в този град да изпълзят от къщите си,да избягат семействата си,които презират тайно.През деня завесите се дърпаха и всички бяха такива хора,каквито другите искаха да видят.Отчаяните съпруги водеха децата си,които не можаха да понасят,на училище.Сутрин се разделяха със съпрузите си,валяха престорени целувки,фалшиви усмивки и маски,лъжи и прикрита омраза,копнеж за поредна изневяра...Мъжете допиваха на бързо кафето си,завързвайки вратовръзка,с ключове за кола в ръката си.Отиваха в офисите си,където ролевите игри продължаваха.Сякаш нашият живот бе театралната сцена,всички ние сме актьори в представление без антракт,без начало и край,един омагьосан кръг на силуети.Ставахме сутрин и нахлузвахме одеждите,изтъкани от лицемерие,поставяхме прекрасно изваяните от студен порцелан и лъжи маски,обувахме скъпите си обувки и ето ни на,на сцената,където публиката ликова,а фалшивите герои бяха готови да откъснат главата на антипода,на протагониста или на...всъщност нямаше никакво значение,публиката така или иначе щеше да ликува.Отвращение.Това изпитвах към този свят,сякаш тялото ми бе изтъкано от нишките на апатията.Свят,в който бях инструмент,живо оръжие,без стойност.Клишетата често ни повтарят "всеки грешник има бъдеще,всеки светец има минало" - за мен нямаше нито бъдеще,нито минало,просто бял лист,тъмна улица,в която се лутах безпосочно.Същество без лице,без самоличност.Пепелта на изминалото време отдавна бе изтекла през пръстите ми.Прахта на един неизживян живот,на една прогизнала от фалшиви надежди мечта отдавна се разнасяше от вятъра.Бъдещето ми бе предопределено отдавна,нямах право на избор,можех да живея или да умра в този свят на жертви и палачи,а в края на краищата,кой иска да бъде жертвата?
Нямах мечти,нямах желания,исках просто да избягам от реалността,от себе си.Повечето искат да се върнат назад,за да вършат нещата по друг начин,за да променят живота си,за едно по-добро бъдеще.Аз не искам това,желая всичко да остане така,както е.Нищо..
И днес е поредният ден,в който ще бъде инструмент,струните на който биват дърпани от престъпните намерения на друг...Бях свикнал с това до толкова много,че вече не ми правеше впечатление.Обир,убийство...все тая.Сърцето ми отдавна бе обгърнато от черните воали на покварата. И въобще...бях ли годен за друго?
Прекрачих прага на магазина,който беше новата ми цел, с бавна стъпка и се запътих без капка колебание към касиера,който също като останалите жалки същества сипеше хули по житейската си драма.Хвърлих сравнителна голяма,черна кожена чанта пред него и императивно го "помолих" да сложи оборота вътре,без да се опитва да прави мръсни номера,защото можех и не се страхувах да го накарам да съжалява.И в този момент...Познат глас зазвъня в някъде около мен и се разнесе из магазина.Силен,самоуверен,дори натраплив,но така блажен.Бавно обърнах глава и погледнах през рамо.Там видях онова момиче,с което съвсем ненадейно се сблъсках преди известно време.Тя не беше обикновена,тя беше...различна,друга,непозната,мистериозна,интересна.Привличаше вниманието ми като неразгадана загадка,като гатанка,която гъделичкаше любопитството ми толкова много,че нощем се вплиташе в сънищата ми.Бе като отрова,която се разтваряше бавно,но толкова опияняващо в организма ми,като познат силует,който виждаш зад всеки ъгъл,когато реално няма никого .Защо ми беше толкова интересна?Какво имаше в нея?
Бавно се обърнах и с флегматична крачка започнах да пристъпвам към нея.Бавно,спокойно,самоуверено...не ме тревожеше нейното присъствие,но нещо ми говореше,че моето тревожи нея?!
-  Здравей...стари познайнико - ехидна усмивка грейна на лицето ми и крачките ми към нея започнаха да забързват темпото си.В ръцете си подпалвачката държеше....пържоли?
- Ще ми готвиш ли скъпа или ще ме плашиш?Много ме е страх от ... котлета ти - иронично-саркастичният ми тон ставаше все по подигравателен и нагъл,а аз вече бях на едва няколко крачки от нея.Продължих да пристъпвам напред....
- Ще ме запалиш ли?Нима няма да бъде драматично да изгорим двамата,заедно..тук?Пред всички? - тази дразнеща усмивка не падаше и за миг от лицето ми.Междувременно хората от магазина наблюдаваха тази сцена доста объркано и многозначително...защо ли?
Вече бях на милиметри от нея,прошепвайки,така че само тя да ме чуе:
- Пробвай...използвай силата си,унищожи ме,превърни ме в пепел,искаш го нали,ще ти хареса,знам го....изпитваш наслада,нали?Искаш да пробваш пак...и пак,чувстваш се силна,необуздана...бунтарка?Давай...никой не може да те подчини или само така си мислиш ти? - зениците ми се разшириха,а погледът ми продължаваше да се гмурка в нейните очи,дълбоко...дълбоко към мистерията,към загадката на душата и',която така ме интригуваше.Каква си ти?Защо си такава?....