Estelle D'Amencourt

Estelle D'Amencourt / fc Celina Sinden / twenty-four years old / sunrunner
orange,dark red, silver

Какво може да се каже за Естел ? Своенравна? Това е сигурно . Не особено приятелски настроена към другите , защото животът я е научил, че всичко зависи само от нея и никой друг. Нейното поведение е студено, дори и ледено. И въпреки всичко никога не бихте си помислили, че тя иска да се слее с тълпата. Тя винаги се откроява. Тя е доста емоционална ,дори понякога повече отколкото трябва . Рядко може да покаже някакво подобие на " любов". Тя никога не е имала приятели. Винаги до нея е било само и единствено семейството й. Тя се мрази. Не може да понася това, което е, но в същото време е егоист.

Моравите голи клони на дърветата се въртяха около замръзналото езерце, щръкнали хоризонтално между натежалото сиво небе и хората с поруменели от студа бузи. Панорамата се завихряше все по-бързо, докато най-сетне, напълно неочаквано, Естел заби носа на едната кънка в леда и се закова на място. Пое си жадно дъх и усети безмерна радост, че е жива и е навън, на свеж въздух. В същия момент съгледа брат си, Хенри.
— Естел..— извика той и се заклатушка към нея.
Усмихна му се хладно, плъзна се напред, след което протегна ръка назад. Скри намерението си, като се завъртя и продължи да се пързаля назад. Брат й я наблюдаваше през присвитите си раздалечени очи и за момент не откъсваше поглед от нея. След малко размаха ръце в опит да запази равновесие и се изясни, че няма представа как да направи същото завъртане. Кънките го носеха напред и щом разбра накъде се е отправил, лицето му замръзна от ужас.
Чу виковете за помощ и забеляза, че двамата непознати се втурват към мястото, където беше пукнатината в леда. Успокои се, че Хенри ще бъде добре. Притисна уста с плетената ръкавица и се изкиска. Сега вече се чувстваше по-лека на леда и изключително доволна от себе си.
Тя стигна до брега на езерото и се качи по няколкото неравни стъпала, за да седне на дървена пейка. Наведе се и бързо развърза кънките, а преди още да ги свали, някакво момче се втурна от близката барака и донесе черните й кожени ботуши. Бръкна в джоба да му даде бакшиш, но изглежда то не искаше да пропусне и секунда от разиграващото се на леда и не изчака парите. Никой не можеше да устои на нещастията.
Тъкмо бе обула ботушите, когато зърна  мъж да се отправя към нея. Беше с руска кожена шапка и бежов костюм, който не беше достатъчно топъл за пързаляне по леда, беше прибрал ръце зад гърба си, което направи огромно впечатление на Естел. Мъжът спря на няколко метра от нея, повдигна шапката си и й кимна. Налетите му бузи, острият нос и гъсти вежди — наподобяваше на космат паяк — се сториха познати на русокоската.
— Предполагам сте готова за Цитаделата, госпожице?
На устните й застина неподправен ужас. Всеки момент беше готова да се разкрещи. Не беше готова за това, не. Ужас бе сковал тялото и и не можеше да помръдне. Мъжът се приближаваше към нея. Смесица от чувства преминаваха през нея.
— Хайде, трябва да тръгваме. И, не.. преди да ме попиташ дали би могла да кажеш довиждане на брат си, не може.
***
Времето тук се нижеше толкова бързо. Дори вече не си спомням дните, месеците.. Всичко тук бе толкова бързоразвиващо се, че докато стане време за сън си изгубил напълно представа за стореното през целия ден.
—Получи още един пръстен, а?-мъжкият, плътен глас я изкара от умисъла й. Естел бавно извърна тяло към гласа и се усмихна половинчато. Дерек бе от малкото тук, с които тя провеждаше разговор, дори бе твърде пресилено да се каже разговор, защото разменяха по няколко думи и това е.
—Предполагам.-русокоската изпъна ръка напред, така че светлината да озари новата придобивка на ръката й. Дори тя самата нямаше възможност да огледа пръстена и сега по-скоро го показваше на себе си.
—Четири пръстена, не е зле, блонди. Не е зле. Предвид колко си затворена в себе си, но пък се справяш чудесно с всичко тук.-Естел най-накрая премести отново поглед към фигурата.
—Благодаря.-преди Дерек да е казал каквото и да било, тя кокетно се извъртя на пръсти и отново пое към стаята си. Нямаше нужда от приятели, не и трябваше нищо. Сама бе решила това. Сама бе избрала по кой път да върви и може би бе щастлива? Или това просто беше поредната заблуда?