the darkest hour is just before the dawn (rahne&armand)

Мракът истински го потискаше. И не в онзи дълбоко философски смисъл, който или караше човек да иска да приключи живота си на място, или да изпадне в дълбока депресия. В един много по-опростен и обясним смисъл - Арманд, както повечето хора, вярваше основно да зрението си. Не беше нито непобедим боец, нито с гениален ум и за да оцелееше му се налагаше да наблюдава. Постоянно. Вглеждаше се в жестове, изражения, погледи, внимателно опознаваше обстановката и се адаптираше в нея благодарение най-вече на двете си очи.
Липсата на светлина го ограничаваше; следователно мракът беше едно от най-противните му неща. Когато беше по-малък, баща му се опитваше да го закачи с това, че е наполовина дракон и затова избягваше тъмнината. Арманд пък подозираше, че точно като човек се чувства безпомощен и безполезен.
Най-накрая нещо, за което и двете ми страни да са на едно мнение., си беше помислил преди години.
В заключение Арманд Бовоар беше краен противник на идеята сам да си търси белята в разни тъмни и несигурни места. Щеше обаче да му се наложи да пренебрегне огромното си его и да признае, поне пред себе си, че е направил грешка. Защото какво друго обяснение можеше да има за забиването му в усойна тъмница, освен грешка. И невъобразим инат, нека не забравяме ината. Като първият неадекватен глупак беше изпуснал всяко превозно средство, което можеше да го измъкне от това проклето място, и сега му се налагаше да се измъква самосиндикално. При това пеша.
Дори и при почти неизползваемо зрение и вътрешен разбор на всички грешки, които беше направил през последните десет години, на Арманд му бяха необходими само няколко секунди, за да регистрира, че не е сам. Самият той определяше тази своя способност като професионално изкривяване.
Спря се внимателно и се опита да направи това, в което го биваше - да събере информация. Изглеждаше, че е относително далеч от другия човек. Затова се приближи предпазливо. Оказа се, че пред него стоеше жена. Не, не жена, а момиче. Арманд беше срещал достатъчно момичета в живота си и беше наясно, че дори и най-крехкото и невинно може да се окаже огромна заплаха.
Преди да направи каквото и да било, обаче, мислите му бяха прекъснати.
Момичето се извини. На него. За нещо, което явно се беше случило преди моменти, но Арманд нямаше възможността да присъства и да го види. Но ясно виждаше, че поведението й е твърде странно.
Като истински джентълмен (по-скоро нормален човек) я попита какво й се е случило, на което получи шеговито предупреждение за убийство. Всъщност, дали беше шеговито?
По дяволите, Арманд, в какво се забърка отново?

Колкото по-мрачни бяха нещата, толкова повече я привличаха. Може би беше единствената, на която и действаше така, защото повече реагираха по-съвсем различен начин, но за брюнетката в мрака имаше нещо, което едновременно я плашеше и едновременно я караше да се чувства щастлива. Може би, защото малко или много отговаряше на вечния и песимизъм и егоцентризъм. Добре поне че беше красива и умна и можеше да си го позволи.
Понякога се увличаше твърде много в заниманията си, точно както сега. Сега, когато се беше позабавлявала по своя си странен начин с момиче, което не и беше направило нищо, но и някак си я караше да се чувства зле. Караше я да изпитва нещо, което не и се нравеше особено. Вината просто не беше за нея. Да, изпитваше я, и имаше защо. Но не можеше да си позволи да изглежда така, все едно тя я е изпълнила изцяло, защото не беше. Макар и да делеше наравно мястото си с удоволствието от това да се въвлича в нови грешки. И точно те в момента я увличаха да изпробва дарбите си върху онова момиче. И, не не я беше наранила. Е, може би съвсем малко... или пък не чак толкова малко, но колкото и да беше това трябваше да си остане само и единствено между тях. Или само и единствено за Рейн. Но явно това нямаше да се случи, защото вече не беше сама, а се намираше в компанията на непознат, който и изглеждаше твърде добър, за да го въвлича в нейния свят. Да, непознатият трябваше да бяга колкото се може по-надалеч от нея. Така щеше да е по-добре за него. Май беше твърде добра към него. Обикновено не даваше особено голям избор на хората срещу себе си, така че той трябваше да се чувства късметлия.
-Сигурен ли си, че искаш да знаеш?
Направи кратка пауза преди да продължи отново
-Мога само да ти кажа, че успявам да разваля всичко хубаво до което се докосна като го завъртя в моята си игра. Тази, която само и единствено аз разбирам и в която е по-добре да не участваш
Предупреди го още един път, защото наистина щеше да бъде в опасност, ако знаеше какво и се върти в главата, какво беше направила, какво ли изобщо можеше още да стори. Но рискът си беше за негова сметка, така че ако искаше да се включи можеше съвсем спокойно да го направи. Кой знае може би щеше да бъде един от малкото хора, на които всъщност да успее да сподели всичко това. Но само времето щеше да покаже

Арманд познаваше този тип хора. Комарджии, които залагаха собствения си живот в името на какво? Чест, достойнство, а може би отмъщение? Ставащи сутрин, впускащи се в огромно море от лъжи и врагове. Мислеха си, че стоят над всичко и всеки, че ще успеят да спечелят тежката игра, в която се бяха впуснали. Но Арманд знаеше по-добре от тях - съдбата винаги объркваше плановете им. И как нямаше да знае? Та нали самият той разиграваше човешки съдби (включително и своята) до не много отдавна.
Но вече беше уморен - опита се да стои ниско, да се измъкне от потъващия кораб, в който се намираше с години. Да се промени.
Изглеждаше, че това никога няма да се случи. На кой бог трябваше да се помоли, за да не му се случват никога подобни неща - неща, които разпалваха огъня в него, мистерии, които трябваше да разгадае. Като това момиче. Коя беше тя? Какво правеше тук? И най-важното - каква беше тайната, която криеше дълбоко в себе си?
- Искам само да помогна.
Арманд вдигна двете си ръце във възможно най-незаплашителния и успокояващ жест. По принцип подобни действия бяха напълно излишни. Той притежаваше талант за убеждаване, така да се каже, който беше и причината да липсват особени трудности и сътресения в живота му. Сега, обаче, беше решил да опита нов подход. Наречете го авантюрист (или глупак).
- Ако трябва да съм честен, озовах се тук по погрешка, а и се съмнявам срещата ни да е някакъв знак от съдбата - повдигна раменете разсеяно - Но така или иначе се случи и ми е трудно да оставя човек, който може да е в беда, дори и да ме чака топлото легло вкъщи. Освен това не съм свещеник или нещо подобно, така че не мога да опростя греховете ти. От друга страна много хора са ми казвали, че съм добър слушател и сносен съветник.
Настъпи кратка тишина и Арманд побърза да я оползотвори.
- В случай, че решиш да ме въведеш в проблемите си, си позволявам да предложа да се преместим в някой бар. Ако изобщо има такъв в тази дупка.

наблюдаваше действията му с интерес. Нямаше представа изобщо какво иска или какво би направил. Рядко имаше случай, в които отсрещната страна и се струваше много повече от това, за което се представя и иска да видят от нея. Но сега беше така, беше сигурна че непознатият, колкото и добър да беше, със сигурност си имаше друга работа освен да се занимава с нейните проблеми. И то точно нейните проблеми. На момичето, което се чуди как да си създаде още, все едно има спезиален абонамент за тях. Но тъй като той и беше интересен по някакъв странен начин. Дали беше защото се беше появил изневиделица или защото беше от малкото хора, които проявяваха накякъв по-различен интерес към нея, който нямаше нищо общо с това че беше толкова красива и чаровна.
-Тогава да проверим до колко добър си в тези неща...
Тук беше моментът, да му каже името, но все още не го знаеше, затова реши да го нерече просто "Страннико"
-... Любопитен страннико. А и мисля че знам един прекрасен бар наблизо, стига да не си си променил решението, но ще трябва да ме последваш още сега
Направи му знак да тръгне, като естествено тръгна по-напред. Както винаги обичаше тя води "парада", така че нямаше да се откаже от това дори и сега.
-Е, хайде няма да те чакам цял ден, но имам едно условие. По-скоро е нещо като игра. Ако не си чак толкова добър съветник за колкото се представяш ще направиш нещо за мен. Без въпроси, без отказ, без нищо. Ще направиш каквото поискам. А ако наистина си толкова добър, аз ще платя сметката ни в бара днес. И ще си един от малкото хора, имащи честта и удоволствието да знаят толкова много за мен. Съгласен ли си?