Latest topics
Вход
Кой е онлайн?
Общо онлайн са 4 потребители: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 4 Гости Нула
Най-много потребители онлайн: 29, на Чет Юни 23, 2016 5:29 pm
I have always believed that the sky is the beginning of the limit.
Страница 1 от 1
I have always believed that the sky is the beginning of the limit.
Рядко ми харесваше да ходя толкова на далеч, но този път реших, че трябва да излезна извън града и да се разходя за по - дълго от обикновено. Взех Лекс и тръгнахме.
Въпреки, че беше извън града - една връхна дреха, сандвич и вода вършеха работа. А колкото до Лекс, това беше един доста едър лабрадор, с по - дълъг косъм, понеже майка му беше Голдън.
Обичах това куче. Татко ми го беше подарил преди да загине във войната. Пътят не беше много дълъг до мястото, което исках да посетя, а то беше една изоставена къща, доста голяма, наподобяваща имение или дворец, дори не знаех на кого е принадлежала и дали е хубаво да ходя там, но тази сграда ме успокояваше и плашеше едновременно.
Бях почти на половината път, когато от парещо топло слънце и задушен въздух, времето реши, че трябва да се промени, коренно. Заваля летен, учудващо студен дъжд.
Затоплената ми кожа усещаше всяка капка, която я докосва, а след време дори започна да чувства болка, защото капките бяха толкова тежки, че когато падаха върху тялото ми, се удряха с доста по - голяма сила от обикновено.
Обичах дъжда. Меланхолията, която изригваше в мен, когато вали беше чувство на пагубност, което трудно бих откъснала от същността си. Напомняше ми много трудни моменти от живота ми.
Нарочно не обличах връхната си дреха, защото щях да я намокря.
Обмислях да я облека, когато пристигнем в имението и успеем да влезем през някой счупен прозорец за пореден път.
Е, вече бях на топло. Светло оранжевия ми суичър почти светеше, защото през запечатаните прозорци вече влизаше топлината и светлината на слънчевите лъчи. Виждах парата, която се вдигаше от земната повърхност около имението и се наслаждавах на природата, когато чух рязък шум от вероятно врата или падащ предмет зад себе си. На не повече от 10-15 фута. Леко се уплаших... но после се замислих и си казах: "Духовете не могат да докосват предмети... значи е човек или животно"
- Би ли се представил, вместо да се криеш? - казах спокойно и хладнокръвно аз, след като очите ми бяха отворени на четири, защото точно пред мен имаше лъчи от светлина и зад тях не се виждаше нищо. Всъщност може би беше възможно да се крие някой там и никога да не разбера, заради слънцето. Ето защо харесвах дъжда повече.
Въпреки, че беше извън града - една връхна дреха, сандвич и вода вършеха работа. А колкото до Лекс, това беше един доста едър лабрадор, с по - дълъг косъм, понеже майка му беше Голдън.
Обичах това куче. Татко ми го беше подарил преди да загине във войната. Пътят не беше много дълъг до мястото, което исках да посетя, а то беше една изоставена къща, доста голяма, наподобяваща имение или дворец, дори не знаех на кого е принадлежала и дали е хубаво да ходя там, но тази сграда ме успокояваше и плашеше едновременно.
Бях почти на половината път, когато от парещо топло слънце и задушен въздух, времето реши, че трябва да се промени, коренно. Заваля летен, учудващо студен дъжд.
Затоплената ми кожа усещаше всяка капка, която я докосва, а след време дори започна да чувства болка, защото капките бяха толкова тежки, че когато падаха върху тялото ми, се удряха с доста по - голяма сила от обикновено.
Обичах дъжда. Меланхолията, която изригваше в мен, когато вали беше чувство на пагубност, което трудно бих откъснала от същността си. Напомняше ми много трудни моменти от живота ми.
Нарочно не обличах връхната си дреха, защото щях да я намокря.
Обмислях да я облека, когато пристигнем в имението и успеем да влезем през някой счупен прозорец за пореден път.
Е, вече бях на топло. Светло оранжевия ми суичър почти светеше, защото през запечатаните прозорци вече влизаше топлината и светлината на слънчевите лъчи. Виждах парата, която се вдигаше от земната повърхност около имението и се наслаждавах на природата, когато чух рязък шум от вероятно врата или падащ предмет зад себе си. На не повече от 10-15 фута. Леко се уплаших... но после се замислих и си казах: "Духовете не могат да докосват предмети... значи е човек или животно"
- Би ли се представил, вместо да се криеш? - казах спокойно и хладнокръвно аз, след като очите ми бяха отворени на четири, защото точно пред мен имаше лъчи от светлина и зад тях не се виждаше нищо. Всъщност може би беше възможно да се крие някой там и никога да не разбера, заради слънцето. Ето защо харесвах дъжда повече.
Faye.- Брой мнения : 30
Join date : 24.06.2016
Age : 27
Страница 1 от 1
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите
|
|
Вто Юли 26, 2016 12:01 pm by Renard †††
» аватар или подпис на предишния?
Пон Юли 04, 2016 11:53 am by ianthe;
» after a week
Съб Юли 02, 2016 4:37 pm by Max Foster.
» -Станете наши приятели.
Съб Юли 02, 2016 10:08 am by -sahara
» soon comes the end.// Sahara&James
Пет Юли 01, 2016 3:26 pm by -sahara
» We're running all the red lights down
Пет Юли 01, 2016 3:12 pm by James Axell;
» I pick my poison. [James & Lilianne]
Пет Юли 01, 2016 3:11 pm by James Axell;
» Hey brother, do you still believe in one another? Know that water is sweet but blood is thicker?
Пет Юли 01, 2016 3:10 pm by James Axell;
» you were the shadow to my light-
Пет Юли 01, 2016 3:09 pm by James Axell;