I have always believed that the sky is the beginning of the limit.

by **Faye.** Вто Юни 28, 2016 10:49 am

Рядко ми харесваше да ходя толкова на далеч, но този път реших, че трябва да излезна извън града и да се разходя за по - дълго от обикновено. Взех Лекс и тръгнахме.
Въпреки, че беше извън града - една връхна дреха, сандвич и вода вършеха работа. А колкото до Лекс, това беше един доста едър лабрадор, с по - дълъг косъм, понеже майка му беше Голдън.
Обичах това куче. Татко ми го беше подарил преди да загине във войната. Пътят не беше много дълъг до мястото, което исках да посетя, а то беше една изоставена къща, доста голяма, наподобяваща имение или дворец, дори не знаех на кого е принадлежала и дали е хубаво да ходя там, но тази сграда ме успокояваше и плашеше едновременно.
Бях почти на половината път, когато от парещо топло слънце и задушен въздух, времето реши, че трябва да се промени, коренно. Заваля летен, учудващо студен дъжд.
Затоплената ми кожа усещаше всяка капка, която я докосва, а след време дори започна да чувства болка, защото капките бяха толкова тежки, че когато падаха върху тялото ми, се удряха с доста по - голяма сила от обикновено.
Обичах дъжда. Меланхолията, която изригваше в мен, когато вали беше чувство на пагубност, което трудно бих откъснала от същността си. Напомняше ми много трудни моменти от живота ми.
Нарочно не обличах връхната си дреха, защото щях да я намокря.
Обмислях да я облека, когато пристигнем в имението и успеем да влезем през някой счупен прозорец за пореден път.

Е, вече бях на топло. Светло оранжевия ми суичър почти светеше, защото през запечатаните прозорци вече влизаше топлината и светлината на слънчевите лъчи. Виждах парата, която се вдигаше от земната повърхност около имението и се наслаждавах на природата, когато чух рязък шум от вероятно врата или падащ предмет зад себе си. На не повече от 10-15 фута. Леко се уплаших... но после се замислих и си казах: "Духовете не могат да докосват предмети... значи е човек или животно"

- Би ли се представил, вместо да се криеш? - казах спокойно и хладнокръвно аз, след като очите ми бяха отворени на четири, защото точно пред мен имаше лъчи от светлина и зад тях не се виждаше нищо. Всъщност може би беше възможно да се крие някой там и никога да не разбера, заради слънцето. Ето защо харесвах дъжда повече.