Emilia Cobain

Emilia Cobain - 21 years old - human

Бяло платно. Всяко съзнание от начало бе чисто като едно бяло и непокътнато платно за рисуване и с настъпването на зрелостта всяко едно платно получаваше по някой цвят на себе си, по един собствен малък цветен хаос, представлявайки гамата емоции, които изпитваше, законите които бе престъпил, греховете които бе поела, кръвта с която бе изцапала ръцете си.
Платното което представляваше съзнанието на Емилия Кобейн бе изпълнено с черен цвят. Черен и червен. За всички грехове, за всяко съгрешение. Плод на нейната лудост, която бе оплела съзнанието и' като паяжина.  
И в момента това платно бе на път само да стане още по - плътно в чернотата си. Онази паяжина на лудост като, че ли се бе оплела още повече и по на гъсто, караше я да бленува. Да става свидетел на миражи, макар и да не се намираше в пустинята, но пък съзнанието и' бе толкова изтощено от целият този мрак, че илюзиите не бяха нищо особено. Нищо невъзможно. Но тази илюзия бе прекалено реална, не можеше да я просто блян или мираж, трябваше да е истина, но това значеше че невъзможното бе възможно, а това нямаше как да е реално и сигурно Емилия просто щеше да си даде напразни надежди и когато осъзнае, че всичко е било просто една извратена игра предизвикана от носталгията която изпитваше щеше да пролее отново кръвта на някой невинен.

Светлина. Ярка. Бяла.
Тя просто сияеше, закриваше всеки един сантиметър, който зрението на Мерида би могъл да обхване.
Тишина. На около цареше гробна тишина, а в ярката светлина се появи онзи тъмен силует. Смях. Да, в цялата тишина се разнесе онзи ироничен и подигравателен смях, който постепенно притихваше с отдалечаването на силуета. Но Емилия все още можеше да го проследи с поглед, тъй като бе единственото нещо, което се различаваше от ярката бяла гробница.
Но тя щеше да го изгуби, силуетът се отдалечаваше все повече и повече. Тя не можеше да го позволи, трябваше да го последва, това бе единственият начин да се измъкне от бялата бездна, която дори не знаеше дали е реална или бе плод на опияненото и от наркотици съзнание, но това което знаеше със сигурност бе,  че трябваше да настигне силуетът, а белият и' дроб вече се свиваше от бързината, която използваше, за да достигне недостижимото. От устните и' излизаше горещ въздух, а в устната си тя усещаше щипеща горещина,  болката в гърдите я съдираше. Колко беше тичала вече? Съществуваше ли изобщо време тук? И къде беше това тук изобщо? Дали съществуваше самото място, ако можехме така да го наречем или пък голямата доза кокаин почти беше сложило края на живота на Емилия и сега тя се бореше за своето място в собственият си Ад или пък може би се надпреварваше за Рая, макар че там не ги приемаха такива като нея.
Ето. Края идваше. Виждаше се. Светлината постепенно намаляваше своята яркост, избистряйки зрението и' и за други гледки. И ето накрая единствената светлина, която тя виждаше бе червеният неонов надпис на бара пред който бе спряла. Но какво и' се беше случило? Каква беше ярката светлина? Какъв бе онзи силует в нея? Какъв?